ВИЕ ЧУВАТЕ ВСИЧКИ ЗВУЦИ В МОЗЪКА ВИ

По същия начин стоят нещата и при слуха. С други думи, ние чуваме звуците в нашия мозък по същия начин, както виждаме и образите от намиращия се в мозъка ни свят. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и чуването става в слуховия център в мозъка.

Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка.

Например когато говорите с приятел, вие наблюдавате разположения в мозъка ви образ на приятеля си и чувате неговия или нейния глас също в мозъка си. Когато образът се формира в мозъка ви, вие ще усетите дълбоко чувство на триизмерност, със същото чувство за дълбочина ще чуете и гласа на приятеля си. Така например можете да видите вашия приятел на голямо разстояние от вас или да стои зад вас; съответно възприемате гласа му, все едно че идва от него - на разстояние от вас или зад вас. Гласът на приятеля ви обаче не идва нито отдалеч, нито пък от зад гърба ви. Той е в мозъка ви. Необикновеността, свързана с истинската същност на звука, който чувате, не се изчерпва с това. В действителност мозъкът е както светлоустойчив, така и изолиран от звук. Всъщност звукът никога не достига до мозъка. Следователно, въпреки силата на звуците, които чувате, във вътрешността на мозъка ви е много тихо. В мозъка си обаче чувате много ясно шумове, като например гласове. Те са толкова ясни, че един здрав човек ги чува без никакво затруднение или деформация.
В мозъка ви, който е изолиран от звук, вие можете да слушате оркестър, свирещ симфония; можете да чувате всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет. Когато отивате на концерт на любимия ви певец, плътният и силен шум, който изпълва целия стадион, е формиран в дълбоката тишина в мозъка ви. Когато си пеете високо, вие чувате звука от мозъка си. Ако можехте в този момент да запишете на магнетофон звука в мозъка ви, обаче вие няма да чуете нищо друго освен тишина. Това е необикновен факт. Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се чуват в мозъка ви като звуци, например като шума от концерт на стадион, препълнен с хора.

ВЪПРЕКИ ЧЕ ХОРАТА ПРИЕМАТ ЗА ДАДЕНО СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА МАТЕРИАЛЕН СВЯТ ИЗВЪН НАШИЯТ МОЗЪК, СВЕТЛИНАТА, ЗВУЦИТЕ И ЦВЕТОВЕТЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ; СЪЩЕСТВУВА ЕДИНСТВЕНО ЕНЕРГИЯ Въпреки че факта, че всички наши усещания се формират в мозъка ни, е научно доказан множество хора все още твърдят, че първоизточниците на образите, които виждаме, съществуват извън нашия мозък. Те обаче никога не биха могли да докажат това свое твърдение. Нещо повече, въпреки че вярват, че материята съществува извън мозъка им, както споменахме по-рано, светлината, звуците и цветовете не съществуват извън мозъка ни. Светлината съществува навън единствено под формата на енергийни вълни или енергийни пакетиs и ние узнаваме за светлината единствено след като тя попадне в ретината. Подобно, не съществува и звук. Съществуват само енергийни вълни. Звукът се формира единствено, когато тези енергийни вълни достигнат до нашите уши и след това бъдат предадени към мозъка. Навън също така не съществува и цвят. Когато кажем „няма цвят” хората биха си представили една гледка в черно, бяло или сиво. В действителност обаче това също са цветове. В света извън мозъка ни се съществуват дори черният, белият и сивият цвят. Съществуват единствено енергийни вълни с променлива сила и честота и тези енергийни вълни се превръщат в цветове единствено посредством клетките в окото и мозъка. Мозъкът е както светлоустойчив, така и изолиран от звук. Следователно, дори ако звуците, които чуваме, са високи, във вътрешността на мозъка ни е много тихо. В тази тишина обаче има съзнание, което може да превръща електрическите сигнали в мелодия, която той или тя обича, или в гласа на приятел, или в звука на звънящ телефон. Квантовата физика е друг клон на науката, който показва, че твърденията за съществуване на материя са неоснователни. Най-същественият факт разкрит от квантовата физика, която кара материалистите да занемеят, е, че материята е 99.9999999% празнота. В своите трудове в областта на физиката и психологията Питър Ръсел често прави критически бележки относно човешкото съзнание. В есе адаптирано от неговата книга„От науката до Бог” (“From Science To God”) Ръсел обяснява тази истина така: „Вземете за пример нашите представи относно същността на материята. От две хиляди години се вярваше, че атомите са малки топчета от твърда материя – модел очевидно извлечен от прост опит. След това, когато беше открито, че атомите са съставени от по-елементарни, субатомни частици (електрони, протони, неутрони и подобни на тях), моделът се измени в такъв на централно ядро заобиколено от движещи се в орбита електрони - отново модел основан на опита. Атомът може да е малък, почти една милиардна част от 25.4 милиметра, но тези субатомни частици са стотици хиляди пъти по-малки. Представете си, че ядрото на един атом е увеличено до размера на оризово зърно. Тогава целият атом щеше да бъде с размер на футболен стадион, а електроните щяха да са други оризови зърна, летящи около трибуните му. Британският физик Сър Артър Едингтън, който в началото на двадесети век, казвайки „материята е призрачно празно пространство”, обяснява тази ситуация. Да бъдем малко по-точни, тя е 99.9999999 % празно пространство. С появата на квантовата теория бе открито, че дори самите тези миниатюрни субатомни частици съвсем не са твърди. В действителност, те нямат нищо общо с материята или поне с материята, такава каквато ние я познаваме. Те не могат да бъдат формулирани и измерени точно. Те са по-скоро като пухести облаци с потенциално съществуване, но с неопределено местоположение. През повечето време те изглеждат повече на вълни, отколкото на частици.” (Peter Russell, The Mystery of Consciousness and the Meaning of Light, 12 окт. 2000, http://www.arlingtoninstitute.org/futureedition/From_Science-To-God.htm) Ето така ние можем да видим как, докато множество хора твърдят, че това, което виждат в мозъка си съществува навън, науката ни показва, че отвъд пределите на мозъка ни съществуват само енергийни лъчи и енергийни пакети. Отвъд нашият мозък няма светлина, нито звуци, нито пък цветове. Нещо повече, атомите и субатомните частици, които формират материята, в действителност са свободни групи енергия. В крайна сметка, въпреки че някои хора вярват в съществуването на материя, материята се състои от празно пространство. В действителност Бог е сътворил материята с тези качества чрез зрението.

ВСИЧКИ МИРИЗМИ СЕ НАМИРАТ В МОЗЪКА

Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа ми". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно. Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл, обяснява защо това не е вярно, така: "Ние си мислим, че миришем с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."9

Човек, който мирише рози в градината си, в действителност не мирише самите рози. Това, което той усеща е интерпретация на електрическите сигнали от мозъка му. Миризмата изглежда толкова реална, че човек никога не може да разбере, че не помирисва първоизточника на розата и поради тази причина множество хора предполагат, че миришат реалната роза. Това е едно голямо, сътворено от Бог, чудо.

Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.
Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесвате или не, се възприема в мозъка. Ароматните молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.
Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Така например миризмата на кейк не идва от фурната, така както и миризмата на ядене не идва от кухнята. Подобно, ароматът на цветя не идва от градината, както и уханието на море, което е на известно разстояние от вас, не идва от морето.Всички тези ухания се усещат в едно и също място, в съответната област в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка.     
Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем. Философът Джордж Бъркли е осъзнал значението на този факт и казва следното: "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".
Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с маргаритки, би усетил прекрасния им аромат. По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт.
Всъщност, за да разберем този въпрос, не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е дори да си представим изображението на едно от нещата, които споменахме, като при примера с маргаритките. Ако се концентрирате върху една маргаритка, вие ще почувствате като че усещате аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ви. Ако искате да визуализирате майка си в мозъка ви, вие ще я видите там, въпреки че тя няма да е пред вас; по същия начин можете да си представите уханието на лилия, въпреки че нея я няма.

ВСИЧКИ АРОМАТИ СЕ ОБРАЗУВАТ В МОЗЪКА НИ, ВЪВ ВЪНШНИЯ СВЯТ НЯМА МИРИЗМИ

Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл, невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул:

Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка. За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?10

Целта на носа е да възприема ароматните сигнали и да ги предава в мозъка. Миризмата на супа или на роза се усеща в мозъка. Човек обаче може да усети миризмата на супа или роза в съня си - дори при липсата на каквато и да била супа или роза. Посредством усещането за вкус, обоняние, зрение, слух и осезание Бог формира в мозъка толкова убедителна колекция от усещания, че са необходими доста обяснения, докато се покаже на хората, че всички тези възприятия стават в мозъка и че в действителност те не се съотнасят с автентичността на което и да е от нещата, които виждат. Това е величествената Божия мъдрост. С малка концентрация човек може да обрисува лицето на съпругата си или да си представи уханието на маргаритки в мозъка си. Въпросът тогава е кой е този, който вижда, без да са му необходими очи, или който мирише, без да му е необходим нос, неща, които физически не съществуват наблизо? Това същество е душата на човек.

Не е необходимо да съществува външен източник, за да формирате някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещате миризма, която в действителност не съществува, така също не можете да бъдете сигурни дали предметите, които миришете в реалния си живот, съществуват извън вас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то вие никога не можете да осъществите контакт с действителните предмети.

ВСИЧКИ ВКУСОВЕ СЕ ЗАРАЖДАТ В МОЗЪКА

Усещането за вкус може да бъде обяснено по начин, подобен на този за останалите сетивни органи. Възприемането на вкус се причинява от малки пъпчици, разположени по езика и гърлото. Езикът може да улови четири различни вкуса - горчив, кисел, сладък и солен. Вкусовите луковички, след верига от процеси, превръщат сетивната информация в електрически сигнали и след това ги препращат към мозъка. По-късно тези сигнали се възприемат от мозъка като вкусове. Вкусът, който усещате, когато ядете кейк, кисело мляко, лимон или плод, всъщност е процес на интерпретиране на електрическите сигнали в мозъка.
Образът на кейк ще бъде свързан с вкуса за сладко, а всички те се зараждат в мозъка и всичко усетено е свързано с кейка, който вие толкова много обичате. Вкусът, който усещате, след като сте изяли с голям апетит кейка си, не е нищо друго освен последица, създадена в мозъка ви и причинена от електрическите сигнали.     
Вие усещате само това, което мозъкът ви интерпретира от външните стимули. Вие никога не можете да достигнете до истинския предмет; така например не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Ако вашите нерви за усещане на вкус бяха прекъснати, то би било невъзможно вкусът на нито едно от нещата, които ядете, да достигне до мозъка ви и вие бихте загубили напълно чувството си за вкус. Фактът, че вкусовете, които усещате, изглеждат изключително

ВСИЧКИ ВКУСОВЕ СЕ ФОРМИРАТ В МОЗЪКА НИ

ОСЕЗАНИЕТО СЪЩО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА В МОЗЪКА

Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е.,че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка. Така например, ако кажем на някой, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би ни отговорил: " Аз не мога да видя книгата в мозъка си; Виж, аз я докосвам с ръката си". Или ако му кажем: "Ние не можем да знаем дали тази книга наистина съществува като материален предмет навън, или не", то същият повърхностно мислещ човек би ни отговорил: "Не..., виж..., аз я държа в ръцете си и усещам твърдостта й - това не е възприятие, а наличие, което има материална същност". Съществува обаче един факт, който такива хора не могат да разберат или може би просто пренебрегват.
Осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докоснете материален предмет, вие усещате дали той е твърд, мек, влажен, лепкав или копринен, в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ви, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание. Например, ако докоснете грапава повърхност, вие никога няма да можете да узнаете дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото вие никога не можете да докоснете истинската грапава повърхност. Знанието, което имате относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ви.
Човек, който си говори с близък приятел, докато пият по чаша чай, когато се опари, незабавно отдръпва ръката си от чашата. В действителност обаче той усеща топлината на чашата в мозъка си, а не върху ръката си. Същият човек вижда във въображението си образа на чашата с чай и усеща аромата и вкуса му също във въображението си. Този човек обаче не осъзнава, че чая, на който се наслаждава, в действителност е едно усещане в мозъка му. Той смята, че чашата съществува извън него и че говори с приятеля си, чийто образ се намира също в мозъка му. В действителност това е един необикновен факт. Допускането, че той докосва истинската чаша и пие истинския чай, което изглежда оправдано от впечатлението му за твърдост и топлина на чашата, както и от вкуса и аромата на чая, показва поразителната яснота и съвършенство на усещанията, които съществуват в нечий мозък.

ОСЕЗАНИЕТО СЪЩО СЕ ФОРМИРА В МОЗЪКА

Тази важна истина, която изисква внимателно обсъждане, е обяснена от философа Бертранд Ръсел така:

Фактът, че усещате книгата, която четете в момента, не променя действителността, че образът на книгата се формира в мозъка ви. Както образът на книгата, така и усещането на книгата се създава в мозъка.

Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса.11

Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Както ще бъде обяснено подробно по-нататък, днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори. С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят. Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.

НИЕ НИКОГА НЕ МОЖЕМ ДА ДОСТИГНЕМ ДО ПЪРВОИЗТОЧНИКА
НА СЪЩЕСТВУВАЩИЯ В МОЗЪКА НИ СВЯТ

Както бе показано досега, всичко, което преживяваме, виждаме, чуваме и чувстваме в нашия живот, става в мозъка ни. Така например човек, който гледа през прозореца, докато седи в креслото си, усеща в мозъка си неговата твърдост и хлъзгавостта на дамаската му. Идващият от кухнята аромат на кафе се заражда в мозъка, а не в кухнята, която е на известно разстояние от нас. Изгледът на море, птици и дървета, които вижда през прозореца са формирани в мозъка образи. Приятелят ви, който ви сервира кафе, и вкусът на кафето също съществуват в мозъка.
С една дума, човек, който седи в хола си и гледа през прозореца, всъщност гледа в своя хол, а видяната през прозореца гледка - от екрана в мозъка му. Това, към което човешкото същество ще се обърне като към "мой живот", е съвкупността от всички възприятия, събрани по смислен начин и гледани от един екран от мозъка. Човек никога не може да излезе от мозъка си.
Ние никога не бихме могли да узнаем истинската природа на първоизточника на материалния свят извън мозъка. Не бихме могли да знаем дали първоизточникът, например зеленият цвят на листата, е такъв, какъвто го възприемаме. Също така никога не можем да открием дали един десерт е наистина сладък или това е просто начинът, по който мозъкът ни го възприема.

Човек, който наблюдава някаква определена гледка, предполага, че вижда намиращия се пред очите му изглед. В действителност обаче тази гледка се формира в намиращия се в задната част на мозъка зрителен център. Уместният въпрос тук е: кой е този, който се наслаждава от наблюдаването на тези образи, ако това не е мозъкът, който се състои единствено от липиди и протеини?

Всеки, който размисли върху това, несъмнено ще види истината. Един такъв човек - Джордж Бъркли, излага тази истина в труда си "Трактат за принципите на човешкото знание" ("A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge"): :

Посредством зрението аз получавам представа за светлината и цветовете, с техните отделни степени и разновидности. Посредством докосването аз усещам твърдо и меко, топло и студено, натиск и съпротива... Помирисването ми доставя ухания; вкусването-усещане за вкус, а слухът предава звуци... И когато няколко от тези бъдат наблюдавани, когато взаимно се съпътстват, то те започват да бъдат наричани с едно име и така стават известни като едно нещо. Така например, когато разгледаме едновременно определен цвят, вкус, миризма, форма и плътност, те започват да се третират като едно отделно нещо, означено с името ябълка. Друга съвкупност от представи съставя камък, дърво, книга и подобни осезаеми неща...12

Истината, която Бъркли разкрива с тези думи, е следната: ние определяме един предмет, като интерпретираме различни усещания, които биват изпитани в мозъка. Както е случаят в примера, вкусът и мирисът на една ябълка, нейната твърдост и кръгла форма, както и усещанията, свързани с други нейни качества, се възприемат като едно цяло от мозъка и ние възприемаме това цяло като ябълка. В действителност обаче ние никога не можем да влезем в контакт с първоизточника на ябълката, а единствено с нашите усещания, свързани с нея. Всичко, което виждаме, помирисваме, вкусваме, докосваме и чуваме, са само копия в нашия мозък.
Когато размислим върху всичко това, което дискутирахме до момента, то истината ще ни стане прозрачно ясна. Например:
 Ако можем да видим улица озарена с цветни светлини и всеки един цвят със своя собствен великолепен нюанс в мозъка си, където в действителност няма светлина, то следва, че ние виждаме копия на пътните знаци, светлините, уличните лампи и фаровете на колите, които се пораждат от електрически сигнали в мозъка.
 Тъй като никакъв звук не може да проникне в мозъка, то ние никога не бихме могли да чуем истинския глас на обичаните от нас хора. Ние чуваме единствено копия.
 Ние не можем да усетим хладнината на морето и топлината на слънцето - усещаме единствено техните копия в мозъка си.
 По същия начин никой не е в състояние да усети вкуса на истинския джоджен. Вкусът, който някой усеща като джоджен, е само създадено в мозъка възприятие. Това е така, защото човек не може да докосне, да види или да вкуси истинския джоджен. В заключение, през целия си живот ние живеем с възприятия-копия, които ни биват показвани. Тези копия обаче са толкова реалистични, че ние никога не разбираме, че те са копия. Например, повдигнете си главата и се огледайте наоколо в стаята. Вие виждате себе си в една изпълнена с мебели стая. Когато докоснете дръжките на креслото, в което седите, вие усещате тяхната твърдост все едно, че докосвате истинските дръжки. Истинността на показваните ви образи и превъзходното майсторство в сътворяването им са достатъчни, за да убедят вас и милиарди други хора, че образите са "материални". Въпреки че по-голямата част от хората са прочели, че всяко усещане, свързано със света, се формира в мозъка, тъй като това се преподава в часовете по биология в гимназията, образите са толкова убедителни, че те се затрудняват да повярват, че тези образи са само илюзии в техния мозък. Причината за това е, че всеки образ е създаден много истински и съвършено.

Представете си, че влизате в тъмна стая, в която има голям телевизионен екран. Ако вие можехте да наблюдавате външния свят единствено през този екран, то след известно време е нормално да ви стане скучно и да искате да излезете. Помислете си за момент, че мястото, в което се намирате, не се различава от гореспоменатото. Във вашия малък, тъмен череп, подобен на кутия, вие наблюдавате различни образи от външния свят по време на целия си живот. Вие продължавате да наблюдавате всички тези картини в мозъка си, без да излизате от това малко място и без да се отегчавате от него. В допълнение на това вие никога не бихте повярвали, че наблюдавате всички тези неща през един екран. Зрението е толкова убедително, че в продължение на хиляди години милиарди хора са били неспособни да осъзнаят тази велика действителност.

Някои хора приемат, че образите се формират в мозъка, но твърдят, че първоизточниците им са отвън. Те обаче никога не могат да докажат това, защото никой не е в състояние да излезе извън съществуващите в мозъка възприятия. Всеки живее в една разположена в мозъка клетка и никой не може да изпита нещо друго освен това, което му се показва от възприятията му. Следователно, човек никога не може да разбере какво става извън неговите възприятия. Така че да кажем "навън съществува първоизточник", всъщност би било неоснователно предположение, защото няма нищо, което да бъде представено като доказателство. Нещо повече, дори и отвън да има първоизточници, то тези "първоизточници" отново ще бъдат видени в мозъка, което означава, че наблюдаващият ще се отнася към формираните в мозъка му образи. Следователно такива твърдения са недопустими, защото хората не са способни да достигнат до "материалните еквиваленти", които предполагат, че съществуват.
Трябва да отбележим също така, че научното и технологичното развитие не могат да променят нищо, тъй като всяко научно откритие или технологично изобретение става в мозъка на хората и поради тази причина не им помага в достигането на външния свят.
Възгледите на известните философи Б.Ръсел и Л. Витгенщайн по този въпрос са следните:

Например, това дали лимонът наистина съществува или не, или как е започнал да съществува, не може да бъде изяснено или проучено. Лимонът се състои само от усетения от езика вкус, възприетият от носа аромат, възприети от окото цвят и форма; и единствено тези негови характеристики могат да бъдат предмет на изследване и преценка. Тъй като никога не може да опознаем физическия свят.13

Философът Д. Бъркли ясно изразява становището, че възприятията ни съществуват единствено в нашите мозъци и че бихме сгрешили, ако автоматично приемем, че те съществуват във външния свят.

Ние вярваме в съществуването на предметите само защото ги виждаме и докосваме и те ни се показват чрез възприятията ни. Нашите възприятия обаче са само представи в мозъка ни. Ето така, предметите, които възприемаме посредством възприятията си, не са нищо друго освен едни представи, които не са никъде другаде, а в мозъка ни... Тъй като всичко това съществува единствено в мозъка, то това означава, че ние се заблуждаваме, като си мислим, че Вселената и предметите имат съществувание извън мозъка ни. Следователно, нито едно от заобикалящите ни неща не съществува извън нашия мозък.14

В допълнение можем да кажем, че за хората не е от значение това дали нещо, което човек не може да достигне, види или докосне, съществува или не, защото независимо от това дали съществува материален свят или не, човешкото същество единствено наблюдава света от възприятия, който е в мозъка му. Човек никога не може да срещне истинската същност на материята. Нещо повече, за всеки е достатъчно това да вижда копието.
Например някой, който се разхожда в градина с пъстри цветя, не вижда истинската градина, а нейно копие, намиращо се в мозъка му. Но копието на градината е толкова истинско, че всеки изпитва наслада от градината, като че е истинска, докато тя в действителност е въображаема. Милиарди хора както в миналото така и днес смятат, че виждат първоизточника на всяко едно нещо. Следователно няма причина, поради която хората да се интересуват от "външния свят".

ЧУВСТВОТО ЗА ДИСТАНЦИЯ Е СЪЩО НАМИРАЩО СЕ В МОЗЪКА ВЪЗПРИЯТИЕ

Представете си една блъсканица на улица с магазини, сгради, коли, клаксони... Когато погледнете към тази картина, тя изглежда, сякаш е истинска. Това е и причината повечето хора да не могат да разберат, че картината, която виждат, се поражда в мозъка им, и погрешно предполагат, че всичко това е реално. Картината е създадена толкова съвършено, че е невъзможно да разберат, че образът, който възприемат като реален, не е първоизточникът от външния свят, а само копие, което съществува в мозъка им.

Човек, който кара кола, вярва, че пътят и дърветата, покрай които минава, са далеч от него. Всичко, което вижда обаче, в действителност е на една равнина в мозъка му, така както на снимка.

Елементите, които правят тази картина толкова убедителна и внушителна, са дистанцията, дълбочината, цветовете и светлосенките. Тези елементи са използвани с такова съвършенство, че се превръщат в триизмерни, цветни и живи образи в мозъка. Когато към картината се прибавят безброй много детайли, то се появява един напълно нов свят, който, без да осъзнаваме, през целия си живот приемаме за реален, въпреки че ние единствено го интерпретираме в мозъка си. Представете си сега, че карате кола.
Воланът е на една ръка разстояние от вас и има светофар на около 100 метра (или 300 фута) пред вас. Колата отпред е на около 10 метра (30 фута) разстояние, докато има планини, които според вас би трябвало да са на много километри (мили) разстояние от вас. Всички тези преценки обаче са грешни. Нито колата, нито пък планините са толкова далеч, колкото ги смятате. В действителност цялата тази картина, като на филмова лента, съществува върху една двумерна рамка, на една-единствена повърхност в мозъка. Образите, отразени в очите, са двуизмерни като тези на телевизионен екран. При това положение как би могло да стане възприемането на дълбочина и дистанция?
Това, което третираме като усет за дистанция, е начинът, по който виждаме триизмерно. Елементите, причиняващи ефекта на дистанция и дълбочина в образите, са перспективата, светлосенките и движението. Формата на усещането, наречено от оптичната наука пространствено възприятие, се доставя от изключително сложна система. Накратко тази система може да бъде обяснена така: Гледката, която достига до окото, е двуизмерна. Тоест тя има височина и ширина. Усещането за дълбочина и дистанция е резултат от факта, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до всяко едно от очите ни, се различава един от друг от гледна точка на ъгъла и светлината. Мозъкът обединява тези два различни образа, за да формира усещането ни за дълбочина и дистанция.
Можем да направим един експеримент, за да разберем това по-добре. Първо, протегнете си дясната ръка напред и повдигнете показалеца си. Сега концентрирайте се върху този пръст, като затворите първо лявото си око, а после дясното. Тъй като в двете очи достигат два различни образа, то вие ще видите пръста да се придвижва леко в едната посока. Сега отворете и двете си очи и докато продължавате да сте концентрирани върху десния си показалец, преместете левия показалец възможно най-близко до окото си. Вие ще забележите, че по-близкият пръст ще бъде съставен от два образа. Това е така, защото сега за по-близкия пръст е формирана различна дълбочина от тази на по-отдалечения. Ако отворите и затворите очите си едно по едно, ще видите, че пръстът, който е разположен по-близко до окото ви, ще изглежда като че се движи повече, отколкото този, който е отдалечен. Това се дължи на нарастващите различия между образите, които се явяват във всяко едно от очите. Когато се подготвя триизмерен филм, се използва тази техника; гледки, снимани от два различни ъгъла, се поставят върху един и същи екран. Публиката си слага специални очила, които имат цветен филтър и поляризират светлината. Филтрите в очилата пречистват едната от двете гледки и мозъкът ги превръща в един единствен триизмерен образ.

ВСИЧКИ ПРЕДМЕТИ, КОИТО СМЯТАТЕ, ЧЕ СА ОТДАЛЕЧЕНИ ОТ ВАС, ВСЪЩНОСТ СА В МОЗЪКА ВИ

На тази картина линията отзад изглежда два пъти по-голяма от тази отпред. В действителност обаче и двете линии имат еднакъв размер. Както можем да видим от примера, използването на линиите, перспективата и светлосенките са причината човек да вижда различно еднакви предмети. Всъщност всички тези предмети се наблюдават в едно-единствено място, в зрителния център на мозъка.

Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина. Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението. Така например промяната в консистенцията е много важна при възприемането на дълбочина.
Например почвата, върху която вървим във ферма, пълна с цветя, е консистенция. По-близките до нас консистенции са по-детайлни, докато тези, които са по-отдалечени, изглеждат по-бледи и трудно различими. Следователно, по-лесно е да определиш дистанцията на предмети, разположени върху някаква консистенция. Освен това ефектите на светлосенките също спомагат за възприемането на триизмерен образ.

Един от значимите елементи, които създават усещане за дълбочина, са различията в консистенцията. По-близките до нас консистенции могат да бъдат разгледани подробно, докато тези, които са по-далеч, изглеждат по-неясни. Така например, както можем да видим на картината долу вляво, върху хартия бива създадена триизмерна консистенция с усещане за дълбочина и която вследствие на използваните цветове и светлосенки изглежда сякаш е релефна. Въпреки че всички точки от картината горе вляво са бели, те изглеждат като че блещукат в черно и бяло.

Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите.
Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават. Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина.
Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение.
Всички картини обаче са като филмов квадрат върху плоска повърхност. Зрителната кора на мозъка е малка колкото кредитна карта! Разстоянията, образите на отдалечени къщи, звездите на небето, луната, слънцето, летящите в небето самолети и птици - всички те са натъпкани в това малко пространство. Тоест, технически не съществува никакво разстояние между чаша, която може да държите с протегната ръка, и самолет, който, ако погледнете нагоре, ще ви се стори, че е на хиляди километри разстояние над вас. Всички те са разположени на една и съща повърхност, а именно сетивния център на мозъка.
Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, разположената пред прозореца ви топола, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.

СЪЗДАВАНЕ НА КАРТИНА В ДЪЛБОЧИНА ВЪРХУ ДВУМЕРНА ПОВЪРХНОСТ Във всяка една от тези картини съществува една много реалистична дълбочина. Триизмерен образ с дълбочина може да бъде формиран върху двумерно платно, използвайки светлосенки и перспективи. Този елемент на реализма може да бъде засилен в зависимост от способностите на художника. Същото може да се каже и за нашето собствено възприятие, тъй като образът, който достига до ретината, съществува като двуизмерен. Образът, който достига всяко едно от очите ни обаче, се превръща в един единствен образ, така че нашият мозък възприема един триизмерен образ с дълбочина.

ВИЕ ЛИ СТЕ В СТАЯТА ИЛИ СТАЯТА Е ВЪВ ВАС?

Така както всичко, което виждаме наоколо, е образ в мозъка ни, така и тялото ни също е образ формиран в нашия мозък.

Една от причините, която пречи на хората да разберат, че видените образи всъщност са усетени в мозъка, е, че те виждат тялото си. Те достигат до следното погрешно заключение: "след като аз съм в стаята, то стаята не е в мозъка ми". Тяхната грешка е в това, че забравят, че тяхното тяло също е образ. Така както всичко, което виждаме около нас, са образи, които съществуват в мозъка, така и тялото ни е намиращ се в мозъка ни образ. Например, докато седите на стол, вие може да видите частта на тялото си от кръста надолу. Този образ е произведен от същата система за възприемане. Когато поставите ръка на крака си, в мозъка вие усещате чувство за движение. Това означава, че вие виждате тялото си в мозъка и усещате как докосвате тялото си отново в мозъка.
Ако тялото е образ в мозъка, то тогава дали стаята е във вас или вие сте в стаята? Очевидният отговор е: "стаята е във вас". Вие виждате образа на тялото си в стаята, която пък от своя страна е в мозъка.
Нека обясним това с един пример. Нека предположим, че викате асансьора. Когато пристигне, вие виждате, че в него е съседът ви, който живее на етажа над вас. Вие се качвате в асансьора. Всъщност вие в асансьора ли сте или той е във вас? Истината е, че асансьорът заедно с образа на вашия съсед и вашето собствено тяло са разположени в мозъка ви.
В заключение, ние не се намираме във "вътрешността" на нищо. Всичко е в нас; всичко се намира в мозъка. Нито Слънцето, нито Луната, нито звездите, нито пък самолет, който лети на хиляди мили разстояние в небето, не могат да променят този факт. Слънцето и Луната, подобно на книгата, която държите, са само образи, които се намират в един много малък зрителен център в мозъка.

При положение, че тялото ви е образ, наблюдаван в мозъка, то въпросът е следният: вие ли се намирате в стаята, в която сте в момента, или стаята се намира във вас? Отговорът е очевиден: разбира се, че стаята е във вас, в зрителния център на мозъка ви.

СВЕТЪТ ОТ ВЪЗПРИЯТИЯ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА И БЕЗ НАЛИЧИЕТО НА ВЪНШЕН СВЯТ

Един фактор, който прави невалидно твърдението, че светът от възприятия, който виждаме, има материален еквивалент, е това, че ние не се нуждаем от външен свят, за да се формират усещанията в мозъка ни. Много технологични разработки като моделиращите устройства (стимулатори), а също и сънищата са най-голямото доказателство за този факт.
В своята книга "Изготвяне на карта на мозъка" научната писателка Рита Картър пише, че "нямаме нужда от очи, за да виждаме" и описва детайлно един извършен от учените експеримент. В експеримента незрящи пациенти биват снабдени с уред, който превръща видеокартини във вибриращи импулси. Една камера, монтирана до очите на пациентите, разпръсква импулсите по тила им, така че те получават продължително сетивно влагане от визуалния свят. След известно време пациентите започват да се държат като че наистина могат да виждат. Например, в един от уредите имало подвижен обектив, така че да приближава образа. Когато приближаването се извършвало без предварително предупреждаване на пациента, той импулсивно се опитвал да се предпази с двете си ръце, защото образът, който му бил подаван, се уголемявал внезапно, като че светът приемал застрашителни размери. 15

В един експеримент незрящи хора виждат някои образи чрез специален уред. Посредством този уред незрящите хора добиват способността да виждат някои много реалистични образи, които не принадлежат на външния свят, а са получени по изкуствен път. Пациентите имат чувството, че нещо връхлита върху тях, и започват да отстъпват назад, за да се защитят.

Както се вижда от този експеримент, ние можем да формираме усещания дори когато те не са предизвикани от материални еквиваленти във външния свят. Всички стимули могат да бъдат създадени изкуствено.